Подходящи растения за глинести почви
- Публикувано от Елеганц в категория Информация и Съвети
Почвата осигурява хранителните ресурси за растежа и продуктивността на растенията. Нейната структура, съдържанието на хумус и органични вещества са определящи за правилното развитие на растенията. Механичният ѝ състав се определя от съотношението на различните по размер почвени частици. Според относителния дял на глината, почвите биват:
- леки – до 30% съдържание на глина – имат много добра отцедливост. Подходящата дълбочинна обработка подобрява аерацията и водопоглъщането, обогатява с хранителни вещества;
- средно леки- съдържат 35-40% глина;
- тежки – със съдържание на глина над 60-70% - задържат водата, абсорбират я много бавно, т.е. дори в летните жеги не засъхват и усвояват много добре внесения угнил оборски тор. Сред най-сериозните им недостатъци са: трудната обработка, по-бавното затопляне през пролетта, в сравнение с останалите видове.
Леките глинести почви са подходящи за отглеждане на луковични растения. Освен добре познатите минзухар (Crocus), лале (Тulipa) и нарцис (Narcissus), върху тях могат да развият деликатната си декоративност и:
Еремурус (Eremurus) – многогодишно медоносно растение с месести и сочни коренища. Листата образуват прикоренова розетка. Широки са около 8-10 см, а дължината достига 1-1,10 м. Цветчетата са много дребни и нежни, със стърчащи издължени тичинки. Образуват класовидни съцветия върху дълги, безлистни цветоноси, излизащи от средата на розетката. Цъфтежът е последователен, от основата на съцветието към върха и е с продъжителност над 30 дни. Обича откритите места и не понася засенчване. Глинестата почва с алкална реакция е най-подходяща за растението. Тя трябва да е добре дренирана, тъй като задържането на вода го унищожава. Наторява се със суперфосфат през есента и комбинирани торове през пролетта. Еремурусът се размножава чрез семена, които се засаждат в сандъчета през септември. През пролетта разсадът се пикира, а с настъпването на есента се засажда в контейнери при спазване на разстояние между стръкчетата 20 см. Младите растения се отглеждат в парници в продължение на 2 години, след което се засаждат на постоянно място в градината. Правят се ямки с размери 30 х 30 х 30 см. Разстоянието между растенията не бива да е по-малко от 1 метър. Цъфтежът настъпва на петата година. Презимува на открито след предприети мерки за защита от студа като покриване с растителни отпадъци, увиване със зебло и др.
Мерендера (Merendera) – нискостеблено клубено-луковично растение (5-12 см), което вирее и у нас, в Родопите. Листата са прикоренови и се появяват на повърхността на почвата заедно с цветовете. Една клубенолуковица дава един или няколко фуниевидни цвята. Венчелистчетата са свободни, леко нагънати и оцветени в бяло или нюанси на розовото. Цветето е мразоустойчиво и обича интензивно осветяване. Глинестата почва предварително се обогатява с компост и се дренира. По време на цъфтежа се мулчира, но след повяхването на цветовете, мулчът се отстранява. Местоположението се променя на всеки 6-7 години. Размножава се предимно чрез семена. Намира приложение в лехи с пролетни цветя и алпинеуми.
Средно-леките глинести почви са подходящи за:
Рудбекия (Rudbeckia) – познато за българската градина цвете, въпреки че зоните на естественото ѝ разпространение са в Северна Америка. Растенията са коренищни, едногодишни, двугодишни или многогодишни. Стъблата са изправени, разклонени и покрити с твърди власинки. Височината, в зависимост от сорта, може да достигне 1,2-1,3 м. Листата са овални или яйцевидни. Ниско разположените са прикрепени към стъблата с дълги дръжки, а връхните са приседнали. Цветовете са два вида: крайни – езичести, оцветени в жълто, оранж или кафяво, а средните са тръбести, кафяви или пурпурно-черни. Съцветието е кошничка, чийто диаметър е около 15-17 см. Мястото на засаждане трябва да е силно осветено. И при най-незначителното засенчване стъблото прораства и хилавее, а цветовете са дребни и незначителни. Полива се редовно и умерено. По-високите сортове изискват привързване към опора. За да се удължи цъфтежният период, повехналите цветове трябва да се премахват редовно. Преди настъпване на зимата надземната част се изрязва ниско над повърхността на почвата. Коренището може да се защити от студа чрез покриване на почвата с растителни отпадъци. Размножава се чрез семена, а кичестите и многогодишни хибриди – чрез разделяне на коренището.
Пурпурен физокарпус (Physocarpus opulifolius diablo) – ефектен листопаден храст с пурпурни листа. Намира приложение при изграждането на живи плетове, но може да се засажда и индивидуално. Има силно разклонено стъбло, високо до 2 метра. Цъфти през май и юни с бледо розови цветове. Бързият растеж е една от най-важните му характеристики. Обича слънчевите и открити места. При засенчване листата губят червената си багра. Почвата може да е с неутрална или леко кисела реакция, но с много добър дренаж. През лятото се полива редовно и обилно. Драстичното подрязване в късна есен осигурява гъста и кичеста корона през следващата година. Храстът издържа на ниските температури у нас (-30ºС) и презимува без допълнителна защита срещу студа.
При тежките глинести почви, обработката с цел подобряване на структурата е задължителна. Подходяща е дълбочинната обработка, заедно с която в почвата се внасят добре угнил оборски тор (2-3 кг/м³), наносна почва и торф. Така придобива качества, близки до средно-леките глинести почви, което я прави подходяща за засаждане на декоративни растения.
Последна промяна: Понеделник, 07 Август 2017 07:05
нагоре